Новини за недвижими имоти

Една кална история

Тази история започва съвсем нормално. Един ден на човек му писва да чака на задръстванията по кръстовищата, писва му от коли и трамваи, възмущава се от мързеливия си начин на живот и си купува колело. Дотук всичко е нормално. Колелото всъщност е измислено като транспортно средство и основната му задача е разстоянието от точка А до точка Б да се изминава по-бързо и по-приятно. После човек се пристрастява.

В началото си прави сметки дали може да отиде с колело някъде по-далеч, после - още по-далеч... Постепенно увеличава километрите. Постепенно започва да прави планове къде ще отиде през уикенда, без да изключва колелото от сметките. Постепенно започва да заменя разходката в планината с каране на колело в планината. А есента в планината има много кал...

"Ама, тези хора са луди...", казват лелите на Хладилника, когато оттам минава поредната стройна групичка байкъри. Стройна - в смисъл, движат се пет-шест души заедно на разстояние един метър. Иначе групата трудно може да се нарече подредена, като се имат предвид изкривените калници на колелото, заплетените треви в спиците и цялата кал, която байкърите са могли да качат върху себе си. Просто минава една кална дружина и продължава нататък...

Това е хоби, което вдига адреналина. Това е причината по планинското колоездене да са запалени доста инак нормални хора. Те казват, че всеки завой и всеки по-голям наклон ги карат да изпитват страхотна тръпка. От едната страна е усещането, че правиш нещо, което е на ръба на възможностите ти. От другата страна е удоволствието, че си сред природата. Трябва да има трета страна, защото там е удоволствието от скоростта.

Човек рязко минава по един и същ път. Общо взето това е истина. Разбира се, байкърите обикновено карат по един и същ маршрут, имат любими пътища или мразят определени пасажи. Хубавото е, че човек много рядко знае всеки камък по пътя и винаги открива нещо ново. "Абе, това спускане тук беше доста леко. Преди ми се струваше доста стръмно..." Или "Този завой не си го спомнях..." и т.н. все в този дух... Просто в планината има безброй пътеки и черни пътища с невероятно разнообразие от настилка, наклон, широчина.

Колоезденето е колективен спорт. Е, не е като алпинизма, но и тук обикновено хората се движат поне по двама - по причини за сигурност. Има и други мнения по този въпрос. "Не бих казала, че е колективен спорт. Но винаги е по-весело и по-безопасно, когато не караш сам", казва Горица Белогушева. Тя е редактор в списание HiComm и заедно с Жюстин Томс е автор на книгата "Първите в българския Интернет". Документалната книга представя развитието на мрежата през първите години от навлизането й в България, във факти и събития. Включени са близо 100 интервюта с водещи личности от родния интернет и уеб бранш.

С байк можеш да стигнеш почти навсякъде казва Гори. "Това е нещо като да си рокер - независим, бърз, свободен, пътуващ - но е по-екологично и е по-евтино. А чувството, когато се спускаш по пътеките през гората и поляните, е невероятно вдъхновяващо. Моят байк е вече доста стар - на четири години е - но ми върши чудесна работа все още. А време за каране по баирите намирам доста трудно за съжаление. Затова карам основно в града и околностите - ходя на работа с колелото", казва тя.

Според нея много по-опасно е по улиците в София отколкото в планината. "За мой късмет не съм падала сериозно досега. Пък и в гората все пак се кара с предпазна екипировка." Според сметките на Горица излиза, че да се придвижваш с колело в града е много по-екстремно преживяване, отколкото да се спускаш в планината. "А не би трябвало да е така. Навсякъде в Европа се насърчава използването на велосипеди в градовете, а у нас дори мястото за пешеходците е заето от автомобилите."

Иначе хората обикновено смятат, че планинското колоездене е доста опасен и труден спорт. Всъщност - не е така. Колко опасно и колко трудно ще е зависи единствено от колоездача.